Кой е най-големият подарък, който можем да си направим един на друг? Ахх… За мен това безспорно е ПРИЕМАНЕТО. Толкова лесно да се каже, но защо е толкова трудно да се направи? 

Сякаш сме се стиснали един друг за гушите и не щем и не щем да се видим един друг истински. Колко точно празни илюзии ни струва да прогледнем, че да се видим един друг истински? 

Колко зрялост само се иска, за да видим, че другите не са длъжни да се напасват спрямо очакванията ни, нито са подписвали договор с позиция „придворен слуга“ на проекциите ни? 

В един свят, в който сякаш всичко може да се купи или с пари, или с много пари – колко точно струва приемането в банкноти?

Приемането е дар, но всички сме големи скъперници

По-лесно е да платиш за супер луксозна вещ с пари, отколкото с осъзнатост. По-лесно е да се научиш да печелиш пари, отколкото да пораснеш. А колко хубаво е само да има някой истински да те види! 

Да те види с очи, които ти казват ‘Приемам те точно такъв, какъвто си’. Да види от какви истории и перипетии си направен. Как си се чупил и си се лепил сам със себе си и с лепило от надежда за едно по-добро УТРЕ. 

На всеки е позната тази любов, която те кара да се криеш зад фалшиви пердета, за да не бъдеш отхвърлен, осъден, изоставен. И ти пак обичаш тези хора, които някак нямат очи за тебе. 

Е, може би и те те обичат, но ти знаеш, те не те виждат. Дори да си внушиш, че се примиряваш с този тип ‘любов’, душата ти пак ще търси някой да я види, ама истински да я види, да я познае. 

Да има на света някой, на когото да разкаже историята си по няколко различни начини, че да се подреди вътрешно и да може всяка част от нея да вдиша чист въздух и приемане, а не да се задушава като в клетка. 

Приемането – да „носиш“ на човешката мистерия

Приемането иска способност да ‘носиш’ на дълбоко присъщата човешка мистерия и на човешка противоречивост. Да останеш цял, без да се разпадаш на съставните си части.

Да се губиш във вътрешните тъмни улички на другия. Трябва да имаш голяма невропластичност или с други думи интелигентност, че да не ти е спешно да вкарваш в добре познати схеми другия, а да останеш ЛЮБОЗНАТЕЛЕН за него. 

Затова си мисля, че най-ценния подарък, който можем да си направим един на друг е да приемем реалността на другия, вместо да се борим да спасим илюзиите си? 

Този, който те вижда ти казва ‘Ти съществуваш’

Той с търпение ще отразява твоята вътрешна приказка, че да я пренапишеш наново ако е нужно. А който не те вижда – ти казва точно обратното, и те лишава от възможността да израснеш. 

Този, който няма очи за теб няма да се умори да се сърди и настоява, да се гневи и упорства, да се огорчава и разочарова, че не спазваш скрития договор – да си половин човечец. 

До човек, който е цял не-целият не може да диша, той не може да се понася, защото липсата на собствена цялост гложди в очите му.

Кога се отказа да те има и стана „половин“ човек?

Мисля си, сред нас винаги ще има и цели хора, и половинки. И половинките ще искат да станат цели. Една част от тях за целта ще си намерят втора половинка, подписвайки таен или явен договор да си останат половинки завинаги. Други ще започнат да си вървят по дирите назад, че да си намерят стъпките към целостта.

А тези целите, те не са застраховани от изгубване. Може да забравят че са цели ако стане така, че заспят за прекалено дълго. После пак ще трябва да извървят пътя си. Но душата била веднъж цяла, по-бързо сякаш се опомня, и намира живота в себе си наново. 

Приемането е истинско богатство. Подарък от душата за душата човешка. За какво ми е твоя скъп подарък, ако не ме виждаш кой съм?

♥ Автор: Екатерина Кьосева

© 2026. All Rights Reserved.