Факт е, че в светлината на йога и в светлината на психологията привързаността се разглежда по доста различен начин и създава противоречие. Хубаво нещо ли е привързаността или не? Връзката родител-дете е нещо много важно за развитието на човека, според психологията. В йога привързаността е нещо, от което трябва да се освободим. Това е сред основните ями или правила на взаимодействие с външния свят – апариграха, според който не трябва да позволяваме на мнимата привързаност да влияе на вътрешното ни състояние.

Не-привързаността безспорно е условие за постигане на вътрешен баланс за всеки, който се стреми към личностно израстване. Ако поставяме своя център „на гравитация“  в ръцете на несигурните външни обстоятелства, ще останем разочаровани. Поне докато разберем, че трябва да приберем отговорността за себе си обратно и да заздравим собствените си вътрешни устои. Според философията на йога, привързването цели осигуряване на клатеща се от вятъра сигурност. Когато започнем да живеем тази истина като своя ще разберем какво е вътрешен мир и хармония. 

Прекалената склонност към привързване към вещи, хора, емоции, удоволствия и други външни „обекти“ със сигурност е нещо, което търсещият човек рано или късно ще трябва да изостави. Тя е в основата на всички пристрастявания, а пристрастеният човек е роб на своя „обект“. Можем да мислим за този тип привързване като за любимата играчка на малкото дете, с която то не иска да се разделя дори за миг. Някак играчката се превръща в нещо, която осигурява външна сигурност в големия свят. Сигурност,  която ни липсва отвътре.

Същото е и привързаността. Но да я отичаме ли като цяло? Някои последователи на йога отиват точно в тази крайност и гръмко заявяват, че не трябва да се привързваме към родителите си и хората, които обичаме, към материалното и дори към живота. Но възможно ли е това и можем ли да намерим баланса, без да се отказваме от това да имаме близки емоционални връзки?

Привързаността – емоционалната храна за душата

Привързаността е нещо много важно за нашето развитие, без което не бихме могли да оцелеем. Тя е тази дълбока и трайна връзка, която всяко дете изгражда към родителите си на базата на интеракциите помежду им в първите четири години от живота.

Привързаността е тази специална връзка към любящия родител, който умее да предвижда, ръководи и подкрепя емоционалния свят на детето. Всеки човек притежава инстинкта да се привързва. Точно върху тази идея се базира известната Теория на привързаността, създадена от психоаналитика Джон Боулби. 

Привързаността е нещо, което носим в себе си като код или самскара (паметова следа) от това, което самите ние сме преживели със собствените си родители. От това дали можем да разчитаме на родителите създаваме цяла вътрешна космология.

Мога ли да разчитам на хората? Мога ли да се доверя на Вселената? Има ли Бог? Той ще ми помогне ли ако съм в беда? Тук засягаме идеята за базовата сигурност/несигурност по Маслоу, както и първа чакра във философията на йога.

Преди да изградим вътрешна сигурност ние разчитаме на сигурността, която ни осигурява външния обгрижващ обект, най-често майката. Майката за малкото дете е цялата Вселена. Тя е всичко, което съществува и без нея има само Нищо.

Не случайно, когато детето загуби от поглед майка си започва да плаче. Светът рухва, когато мама я няма. Но това се случва само ако детето има отношения на сигурна привързаност. Ако привързаността е несигурна реакциите са други – детето може да демонстрира фалшива автономност или да плаче дълго и неутешимо сякаш светът е необратимо свършил.

Как всъщност се изгражда привързаността?

Това, което може да се превърне в проблем на привързаността и съответно да рефлектира в „недохраненост“ на първа чакра при детето може да не е в липсата на любов. А в неумението на родителите да изразят и покажат своята любов по начина, по който детето им се нуждае.

Много е важно тук да обърнем внимание на това, че ние, като родители, можем да правим всичко правилно като по учебник, но ако не следваме знаците, които ни дава детето и не се водим от тях,  детето може да не се чувства сигурно в нашия отклик и съответно да изгради несигурна привързаност. 

Качеството на привързаността с обгрижващата фигура е от изключително важно значение. Според Теорията на привързаността ние запазваме своя стил привързаност през целия си живот и го проектираме във всяка следваща емоционална връзка. 

В зависимост от отношенията на детето с обрижващия и доверен друг, то развива различен стил на привързаност. И той ще се отрази на начина, по който детето ще изгражда взаимоотношения и ще се справя с проблемните ситуации в живота си. Привързаността най-общо се дели на сигурна и несигурна, а несигурната – на тревожна и избягваща.

Сигурна привързаност: уверените

Детето изгражда сигурна привързаност, когато обгрижващият друг е във физическа близост и е емоционално достъпен за нуждите на детето. Детето от своя страна разчита на него в ситуации на тревожност и стрес, търсейки утеха, защита и подкрепа. Когато тази основна нужда е удовлетворена, детето спокойно преминава към поведение, свързано с изследване на външния свят и  свързване с други хора.

Тези любознателни действия развиват неговите психика, поведенчески и социални умения. Сигурният стил на привързаност позволява на детето да развие стратегии за регулация на стреса като в същото време се отваря пространство за развитие на когнитивните функции и експериментиране с различни стратегии за справяне с трудни ситуации. 

Сигурна привързаност в светлината на йога

Сигурната привързаност в Теорията на привързаността на Боулби безспорно говори за една нахранена първа чакра, която е в пълен баланс. Детето с балансирана муладхара не е обладано от страхове, както при несигурната привързаност, и свободно експериментира в средата, забавлява се и играе (втора чакра) и трупа увереност в себе си (трета чакра).

Тревожна привързаност: прилепчивите

Тревожната привързаност се развива тогава, когато реакцията на родителя при търсене на близост от страна на детето при стрес е непредсказуема. Тя може да варира от гняв до активно утешаване без връзка  с нивото на стрес у детето. Детето с тревожна привързаност се фокусира върху  поведение на търсене на близост с цел защита. Така не се преминава нататък детето да развие поведения с цел изследване на външния свят, сдружаване и обгрижване.

Детето започва да възприема света като непредсказуем и опасен. По този начин то става зависимо от значимия възрастен и силно тревожно, когато той не е в непосредственото му полезрение. Този стил на привързаност често е съпътстван с детски пристъпи в резултат на това, че детето не знае как да се справя само с тревожността и афекта бързо преминава в криза.

Тревожна привързаност в светлината на йога

Голямата тревожност сигнализира за прекомерност в първа чакра и твърде много страхове за своето оцеляване. Неслучайно при хората с прекомерна първа чакра има едно типично „вкопчване“ в хора, вещи, субстанции, както и страх от промяна.

Енергията при хората с прекомерна муладхара „изтича“ още тук и не достига, за да напълни чашата на свадхищхана (удоволствия, сексуалност, творчество) и манипура (лична сила, самооценка, власт). Детето с тревожна привързаност се страхува да играе и опознава света и страда от ниска самооценка.

Избягваща привързаност: самотниците

Избягващата привързаност се формира, когато детето изразява своите емоционални нужди, но родителя реагира с палитра от отхвърляне, гняв, присмех, заплаха от наказание и др. Понякога детето търси утеха и близост, а родителят, недостатъчно сигурен в своята собствена привързаост, реагира неадекватно. Например, може да му се присмее, че се „лигави“ или да го отхвърли.

Това поведение научава детето, че е по-безопасно да избягва привързаността. А самата ситуация на близост за него се превръща в заплаха за сигурността. Детето отрича нуждата си от привързаност, избягва близостта, потиска емоциите си при стрес и започва да разчита само на себе си. Изгражда се поведение на т.н. „детска независимост“, както и на представа за света като враждебно място. 

Избягващата привързаност в светлината на йога

Избягващата привързаност съответства на недостатъчност в муладхара чакра. Детето се отказва от своята потребност да има и дори започва да се прави, че този казус не съществува. Естествено, за да се предпази от емоционалното отхвърляне.

По-късно това дете се превръща във възрастен с проблеми с материализацията на идеите си, проблеми с храненето (анорексия и булимия), финансите, дома (няма постоянно жилище), както и изпитва много страхове за своята сигурност и оцеляване.

Това са хората, които избягват близки емоционални връзки и обвързване. Те, също така, най-много се вкопчват в идеята за апариграха – привързаността е най-голямото зло и трябва да се унищожи, защото такъв е собственият им опит.

В заключение…

Избягващата привързаност може да доведе до неспособност за проява на доверие и интимност. Както и до липса на емпатия и състрадание. Това прави взаимоотношенията за тези хора истинско предизвикателство. При тревожната привързаност се наблюдава вкопчване в интимния партньор и зависимост, които рано или късно изваждат наяве генерализирана тревожност и страхове. Иска се самопознание и много работа със себе си, за да се излезе от омагьосания кръг на несигурната привързаност. Редовна йога практика, както и работата с психолог или психотерапевт наистина може да помогне.

Автор: Екатерина Кьосева